„УЧЕНИЯТ, КОЛЕКТИВЪТ, ПРАКТИКАТА“ 1: в. „Труд“, 3 август 1981 г.

На тема:  „Ученият, колективът, практиката“ – в Института по Молекулярна Биология на БАН

Човекът – тази незаменима, разнолика „съставка“

Академик Румен ЦАНЕВ
директор на института пред в. „Труд“

От времето (вече не толкова близко), когато науката у нас престана да бъде „хоби“, занимание на отделни „избраници“, и се превърна в масова, обществено-необходима професия, настъпиха много промени не само в структурата и съдържанието й, но и в самата й социално-психологическа настройка. Приземи се някак тази висша сфера на духовната дейност от недостъпните й висини, наред с неопределените надежди за по-благоденстващо бъдеще започнахме да й възлагаме и съвсем непосредствени, взети от нуждата на момента, задачи. Може би затова терминът „научен работник“ навлезе в толкова масова употреба.’ И се получи нещо на пръв поглед парадоксални: порасналата роля на научния работник в обществото направи почти незабележима ролята на отделната личност в науката!

Дали впрочем не е тук причината заради бързия растеж на гората да не виждаме добре отделните дървета; да се вглеждаме повече в постиженията, отколкото в техните автори, повече в целите и резултатите, отколкото в подхода и пътя към тях — в онази сплав от критерии, оценки, изисквания, вътрешни подбоди, които съставят т. нар. цялостна ориентация на личността-учен. За това нека сега тръгнем по „обратния“ път — от човешката „съставка“ в науката към конкретните й постижения.

От журналистически гледна точка акад. Румен Цанев не е от „лесните“ учени (ако въобще има такива!). Но толкова по-богата е компенсацията, която дава общуването с него.

— Акад. Цанев, предлагам да започнем с въпрос от психологическо естество. Споделяте ли тезата, че „великите мисли се раждат от великото чувство, а не от великия разум“, или, иначе казано, че в творческия процес ученият се доверява повече на интуицията и въображението си?

— Да, но интуицията не е нищо друго, освен неосъзнат опит и тя сполетява само подготвените умове. А освен знания, иска се и талант, за да се осъществят тъй необходимите подсъзнателни връзки, от където ще се стигне до оригиналното хрумване-идея, решение. Винаги съм твърдял, на базата на собствения си опит, че абсолютно необходимо условие е учения да притежава фантазия, да може да си представя неоткрити, невидени досега неща и явления. Съставянето на нови хипотези понякога е рисковано дело и заради реакцията на околните. И друг път съм привеждал примера с Нилс Бор, който на въпроса за успеха на неговата школа отговорил: „Не се побояхме да изглеждаме смешни“.

Така че, въображение — да, не и самоцелно, граничещо с неграмотността…

— Нарастването на социалната роля на науката пренесе предния фронт на битката за нови знания в изследователския колектив. Но какво в същност означава колективен метод на работа? Дали той винаги дава възможност на отделната личност  да се изяви най-пълноценно или понякога все пак трябва да се отдаде предпочитание и е на „ума, размишляващ в уединение“?

— При бързото развитие на съвременната наука, когато, се иска много време за следене на обемистата литература, за продължителни опити и многостранна интерпретация на резултатите, е почти невъзможно човек да работи сам, просто не е по силите му. Преди да се пристъпи към един опит например, се изисква: най-напред правилно да се постави проблемът, после да се разработят проектът, по който да се реши, и конкретната техническа методика. В този процес всеки от колектива може и трябва да участва било с добра постановка на въпроса, било с конкретно оригинално решение, с ценна корекция или с експериментаторска сръчност.

Не, колективният метод не пречи за проява на индивидуалното творчество! Вярно, че се получава известна уравниловка, не винаги – може да се открои отделният принос — с толкова и толкова процента. Вярно, че и слабият специалист може да израсне по край по-способните. Но в края на краищата водещата фигура се разбира един ден, спечелва авторитет, упорито преследвайки и разрешавайки даден проблем.

Колкото до размисъла, научния размисъл, все ми се струва, че твърде малко време се отделя за това — по обективни, но и по субективни причини. Винаги, когато видя някой научен работник все да работи и да работи, ми иде да го попитам, както някога Ръдърфорд: „А кога мислите?…“

— Като изпълнител на две функции — научно-изследователска и организаторска — как смятате: подхождат ли някои чиновнически критерии към труда на научния работник? И кое „изяжда“ от бюджета на творческото му време?

Ще ви отговоря чрез резултатите на една анкета на Международната федерация на учените. „Докога може да е продуктивен един научен работник?“ — питали и отгово­рът бил: „Докато не стане администратор“. Административната работа, безплодните заседания, които у нас са доста чести, изобилната книжнина и бюрокрацията — това са най-страшните врагове на научното творчество. Като прибавите и часовото регламентиране на деня и труда — абсолютно не пригодни в случая — картината става ясна. А това са порядки, създадени от хора, така че, опитвайки се да воюваш с тях, ти в същност воюваш срещу хора.

Бюрокрацията се е настанила дори в такова пряко засягащо изследователската работа нещо като снабдяването с материали. Закъснение в дос­тавката (или просто липсата им), липса и на сервиз за начната апаратура — и ето ви не само неприятности, отвлича­щи вниманието, но и изоставане от световното развитие в тази област!

— А как гледате на възможността за планиране на големите новаторски разработки във фундаменталната наука? Нима това не е един от начините за бягство от дребнотемието и разпиляването, за стимулиране на творческата актив­ност?

— Кой е казал, че науката не се поддава на планиране? Не могат да се планират само откритията, а научните проекти — разбира се, с изяснени цели и ефективност, трябва задължително да се обвързват планово, да се финансират и по този начин да мобилизират творческия потенци­ал на даден колектив. Тук вече изпъква ролята на ръководителя, способността му да изххххх  интересни предложения на колегите си, да се обгради с добри кадри — критично настроени умове. Понякога причина­та за това, че работата не върви, прибързано се търси в лоша организация — преди да се е преценило дали кадрите са подходящи за поставената задача.

— В област като вашата — нова, значима, загадъчна, без съмнение „благородното любо­питство“ е първият мотив, ръководният. Но нали в наше време от чистото познание очаква резултат и социалната практика. Има ли все още място за антагонизъм между нея и, да речем, академичната кариера на млад учен?

— На Двореца на откритията в Париж са написани следните думи на Луи Пастьор: „Няма фундаментална и приложна наука, има само наука и нейното приложение в практиката.“ Аз също смятам за съвършено неправилно тако­ва деление. За всеки научен работник днес, освен неговия стремеж да открива тайните на природата, стимул е (или поне трябва да бъде!) жела­нието му да направи нещо полезно за хората. Но къде е съвършеният механизъм, по който ученият да участват в в приложната рабата, който винаги да задължава за интересуваните ведомства да се занимават с т. нар. внедряване? Имам чувството, че за да видиш реализирана разработката си, понякога трябва да привлечеш за съавтор този, от когото зависи това. Такива обстоятелства принуждават немалко научни работници да предпочитат поредната статия пред главоболията на внедряването…

— На Маркс е мисълта, че на входа на науката трябва да се изостави всяко подозрение, да умре всяка низост. Кое според вас трябва да е водещото, определящото в нравственото поведение на учения?

— Култът към научната истина! А това изисква честност и само взискателност, способност да признава несполуките си. Да бъде толерантен към чуждата критика Нещо повече — истинският учен сам търси критиката на колегите си, за да провери чрез нея посоката, смисъла на търсенията си. Понякога дори най-добри сътрудници са онези, които не са съгласни с него, и така помагат за намиране на научната истина.

     Пък във връзка с морала на учения ми е трудно да се помиря с факта, че някои наши научни ръководители (по силата на общественото си положение) използвате чужд труд, създават конфликтни ситуа­ции около тези, които се осмеляват да спорят с тях. Това са хора, случайно озовали се и заели място в трудното и отговорно поприще на наука­та!.

— Какво бихте казали за предупреждението на Маяковски, че „ако не сложим хуманистически намордник на науката, тя може да изхапе човека…“?

— Имате пред вид моралната отговорност на учения? Да, в област като нашата тя наистина е много голяма. Откакто бе разкрита природата на гена и се създадоха възможности в манипулация с него, нараснаха и опасенията от злонамерено използване на т. нар. генно инженерство. Но става дума именно за съзнателно насочване на научните постижения във вреда на човека, а не за опасност, заложена в самите тях. Ето защо, без да намаляват бдителността и без да успокояват преждевременно гражданската си съвест, учените по цял свят продължават изследванията си в тази област. Защото тя е жизнено важна за всяко общество. И защото от нея се очакват открития с голяма практическа стойност за хората!…

Разговора води
Таня Кондакова