„УЧЕНИЯТ, КОЛЕКТИВЪТ, ПРАКТИКАТА“ – 2: в. „Труд“, 4 август 1981 г.
На тема: „Ученият, колективът, практиката“ – в Института по Молеклярна Биология на БАН“
ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ПОЗНАНИЕТО
Или за климата, в която се отклеждат клетки и….таланти
Веднъж, възразявайки срещу постановката на акад. Опарин, в биологическите системи освен известните физически и химически закони могат да се наложат и нови, биологически закони, които излизат на авансцената и придобиват главно значение за по-нататъшното развитие на живите същества, един негов опонент възкликнал: „Бедната молекула! Какво да прави тя тогава? Кои закони да слуша — физическите или биологическите?“
Припомням този полуанекдотичен случай на акад. Румен Цанев и моля, приемайки го като въведение, да вдигне крайчеца на завесата към тайнствената, революционна и многообещаваща наука, наречена молекулярна биология. Но както на колегите му е било трудно да изяснят шифъра за превеждане на генетичната информация от езика на нуклеиновите киселини на езика на белтъка, така и за него сега е трудно да направи популярен „превод“ на търсенията и откритията в тази област. За да не изглеждат нещата опростенчески!…
Помага му вродената способност да мисли освен с понятия и с образи, а също и остроумието: „Не личи ли от самото название на науката, че се занимаваме с организацията на живота на молекулярно ниво? Само че изучаваме не какви да е молекули, а сложните гигантските, наречени още био полимери, благодарение на чието възникване материята е извършила преломния скок от мъртвото към живото.“
Безкрайно примамливо е чрез увлекателния разказ на учения да навлезеш в деликатния, строен и невъобразимо разнообразен свят на биополимерите, така, както ги моделира разточителният майстор — природата; да узнаеш, че и белтъците, и нуклеиновите киселини имат своя „азбука“, и от начина, по които са подредени техните „букви“ — градивните им единици, се определя неповторимата индивидуалност на всеки организъм. „Чрез молекулата на ДНК, материалният носител на наследствените свойства — сравнява акад. Цанев — природата е създала такъв удивителен начин за записване на информация, какъвто човешката техника още не е достигнала. Информацията за един човек например е записана в клетъчното ядро в обем, невидим за невъоръжено око. Ако трябва да я запишем с печатни средства, ще са ни необходими около три милиона стандартни страници!“
Молекулярната биология е практикуване на биохимия без правоспособност — ето една доста разпространена шега сред представителите на тази наука. Акад. Цанев беше добавил, че тя е създадена от физици: какъв по-доказателствен пример за благотворен съюз между различни области на знанието! И си спомням каква силна реакция на интерес предизвикаха преди наколно години у нас и в чужбина резултатите от съвместната му работа с акад. Благовест Сендов. Успешният им опит за математическо моделиране на регулаторните механизми на клетъчното размножение им донесе Димитровска награда и… изказаното за първи път предположение, че в клетката се съдържа не само генетична, но и друг вид информация — за програмата, по която ще се осъществи развитието на даден организъм.
Може би именно българската наука е на път да даде съществен принос за разкриване на една от великите, вълнуващи тайни на живота? Водещият и представител в тази област не дава прибързан отговор (сдържаността характер на черта на истинския учен), но в същото време не крие, че хипотезата е получила ред експериментални потвърждения, че тя е основната ос, около която се „въртят“ фундаменталните търсения на ръководения от него колектив…
Впрочем още в първия от няколкото дни, които прекарах в института, попаднах на тъй трескаво обладаващото всеки научен работник „търсене на ново допълнително доказателство“. То не се открива за ден, два или седмица — нужни са още и още опити, бдения, колосално търпение и упоритост, защото мигът радост от сполуката днес може да се окаже мимолетен, измамен, а фалшът в науката не ползува никого и е недопустим. С очите си видях това чрез вълненията, които предизвикват започналите за пръв път у нас опити за получаване на т. нар. хибридоми, произвеждащи специфични антитела, видях и тях самите през микроскопа. А от сутрин до вечер наблюдаващите ги сътрудници предпазливо казват, че е още рано за крайния резултат — той ще се прояви едва на 24-ия ден. Или пък строгият, но справедлив упрек, който трябваше да изтърпи иначе добросъвестен техник заради дефектни снимки на клетъчни ядра. Но на кого тук му минава през ум да се сърди и оправдава?…
От такива „кухненски“ подробности е изтъкан делникът на изследователския труд, насочен към дълбините на микросвета. Нищо ново в това. В случая обаче те сочат дългия път, който трябва да се измине до научната публикация, когато тя съдържа оригинални моменти, представлява аргументиран принос, а не просто умела компилация на познати истини.
Подчертавам това, защото по данни от едно статистическо проучване, направено от Центъра за научна информация на БАН, трудовете на сътрудниците от Института по молекулярна биология са най-често цитираните постижения на българската наука. И защото тук именно качествената характеристика, а не броят на публикациите е критерият за оценка на работата на отделния на учен работник. При това тя се оценява публично — на дирекционните и научните съвети критиката на научното творчество е издигната в „култ“. Този утвърден вече стил се знае и поддържа от всекиго. Чудно ли е тогава, че тук е отпаднала необходимостта от издаване на „домашното“ списание „Известия“ — практика на толкова други институти, че колективът смело и открито е излязъл направо на международния „пазар“ — нека другите, безпристрастните, да рецензират работата ни, вместо ние помежду си „по чехли“..
Резултатът? Можем да го потърсим и във външните белези, във факта, че членове на колектива многократно са канени да изнасят доклади на международни конгреси и симпозиуми (и сега на таблото в коридора имаше няколко такива съобщения). Но ще го намерим най-вече в съдържание то на самите разработки. Не е случайно например, че точно на българския институт е възложено да координира работа та по темата „Структура н функция на хроматина“ в рамките на многостранното сътрудничество между академиите на науките на социалистическите страни. В неговите лаборатории за първи път започна да се изяснява сложният механизъм на т. нар. репликация (възпроизвеждане) на генетичния апарат на висшите организми, за да се установи по какъв начин се контролира генната активност. А от това, както е известно, зависи функционирането на клетката, респективно на организма. Последни те данни, получени в института, бяха наградени с премията „Проф. Асен Златаров“, изследванията продължават.
Едни отчет на най-новите постижения на колектива хвърля светлина и върху други разбулвани загадки на живата материя:
- Разкрити са някои особености в организацията на ДНК на висшите организми — сериозен принос за разбиране механизмите на еволюцията.
- Проучени са факторите, регулиращи начина на образуване на рибозомите в дрождени и животински клетки — съществено значение за разкриване синтеза на белтъка и растежа в нормални и ракови клетки (ръководителят на авторския колектив проф. Асен Хаджиолов е удостоен с Димитровска награда за 1980 г.).
- Разработени са нови методики за изследване на нуклеиновите киселини и хроматина — с по-ефективно и задълбочено разкриване на молекулярната организация на клетката (внедрени в наши и чужди лаборатории).
По статистически данни на института средната възраст на научните работници и специалистите тук е 39 години. В науката това се смята за млада възраст, но в случая значи също, че и числото на младите учени не е малко. Попитах един от тях — Олег Георгиев, за самочувствието и присъствието на младите. „О, хората тук не се делят на млади и възрастни — спонтанно възкликна той, — към нас се отнасят като към пълноценни научни работници. Наравно с по-„старшите“ участваме в публикациите, в обсъжданията, наравно ни изпращат на специализация и симпозиуми. Ако ме по питат какви условия бих предпочел за изграждането и израстването си като специалист, без колебание бих казал: тези, които има в нашия институт…“
Не мислете, че това беше своеобразен „реверанс“ към ръководството. Младият човек изрично ме предпази от подобно тълкуване. Пък и, кой знае защо, през цялото време, прекарано в института, ми се натрапваше сравнението с онези стари класически школи на именити учени, познати ни от литературата, в които прословутата дистанция професор — сътрудник естествено се скъсява чрез наситеното с откровение, хумор и очарование човешко общуване…
Прочее на вратата на директорския кабинет виси закачливо поднесеният надпис: „Грижете се за шефа си, следващият може да е по-лош!“, и то на английски език. Звучи съвсем неакадемично, нали?