РУМЕН ЦАНЕВ – МОЛЕКУЛЯРНИЯТ БИОЛОГ КАТО СТИХОТВОРЕЦ от акад. Евгени Головински

РУМЕН ЦАНЕВ: МОЛЕКУЛЯРНИЯТ БИОЛОГ КАТО СТИХОТВОРЕЦ

Автор Евгени Головински, отказ от неговата книга

 Румен Георгиев Цанев, син на академик Георги Цанев – един от нашите водещи критици естети и на поетесата Бленика, която оставя трайна диря между двете световни войни – е известен български учен, основател на нашата молекулярна биология , създател и дългогодишен директор на Института по молекулярна биология на нашата Академия. Израства в типично литературно семейство, където освен родителите му, но и неговата сестра, професор Милена Цанева също е литератор, най-изтъкнатата изследователка на творчеството на Иван Вазов. Не би било изненадващо, ако и Румен Цанев беше тръгнал по семейния друм на литераторите. Всъщност, това след време щеше да се осъществи, но по по-необичаен начин. За основен обект на своите творчески интереси Румен Цанев избира не литературата, а изучаването на жизнените процеси на равнището на клетките и молекулите.

 Роденият през 1922 г. Румен Цанев завършва медицина в София. С медицина младият Р. Цанев обаче практически не се занимава. Влече го изследователската работа и научното му любопитство се събужда още от студентските му години. Отначало той става демонстратор към Катедрата по хистология, а впоследствие и организатор на първия студентски кръжок в Медицинския факултет, прерастнал по-късно в кръжок по биохимия. В скоби казано, този кръжок по биохимия в този период изиграва извънредно важна роля за бъдещето на българската биохимия, тъй като в него участват студенти, чиито имена по-късно ще се наредят в първата редица на нашите биохимици.  Работата в кръжока засилва интереса на Румен Цанев към биохимията и особено – към нуклеиновите киселини. Как у младия Румен се беше събудил интереса към тези вещества?

Как въобще у една надарена и търсеща личност се събужда парещата потребност от запознаването с нещо ново? Понякога подтикът може да бъде продължителното общуване с голяма личност, понякога – съпричастие към забележително и ярко събитие, но не рядко и след прочитането на една или повече книги в дадена област, след което радостта от новоприетото знание прераства в търсещо творческо любопитство, което именно става двигател на бъдещи дела. За Румен Цанев импулсът идва от две прочетени книги: едната му предоставя неговият пръв учител, академик Дончо Костов, който участва в първия симпозиум по нуклеинови киселини в Кеймбридж през юли 1946 . Материалите от този симпозиум, събрани в спретнат том, правят на младия Цанев огромно впечатление. Подобно впечатление му прави и една друга книга. Това е излязлата през 1946 г. на френски език в Париж „Химична ембриология”. Неин автор е Жан Браше, професор в Брюкселския университет. Случаят пожелава да събере през 1980 г. акад. Румен Цанев и проф. Жан Браше като съпредседатели на едно от заседанията на Втория международен конгрес по клетъчна биология в Западен Берлин. Българският учен не пропуска този повод да сподели със стария професор ролята на „Химичната ембриология” за бъдещото развитие на неговите научни интереси.

Щом завършва висшето си образование през 1946 г., младият медик е назначен за асистент в новосъздадения от акад. Дончо Костов Институт по приложна биология и развитие на организмити, където организира една лаборатория по цитология. След кончината на Дончо Костов този инсититут се обединява с ръководения от акад. Методи Попов Институт по обща биология, в който Р. Цанев става научен сътрудник и ръководител на лаборатория по цитология и цитохимия. През 1954 г. той е избран за старши научен сътрудник, а през 1964 г. – за професор. Десет години по-късно той бива избран за член-кореспондент на БАН, а през 1979 г. – за редовен член на Академията.

 Преди да се спрем на научните приноси и постижения на акад. Румен Цанив, нека изтъкнем и научноорганизационното му дело, което остава като материализиран израз на дългогодишните му усилия да изгради изследователско звено в областта, в която той беше работил цял живот. Защото това дело представлява неотменна част от цялостния разностранен облик на личността на Румен Цанев. Научното звено, което той изгради и утвърди през целия си съзнателен живот е Институтът по молекулярна биология на Българската академия на науките. Институтът води началото си от 1960 г., когато се основа Централната биохимична лаборатория при БАН, прерастнала по-късно в Институт по биохимия, впоследствие – Институт по молекулярна биология. От зараждането на Института като Централна лаборатория през 1960 г. и до пенсионирането на Румен Цанев той беше негов директор и като такъв той продължава да остава в съзнанието на българските учени дори и след неговата смърт през 2007 година. Един от парадоксите на личността на Р. Цанев е този, че той формално приема себе си (на това никой не му възразяваше особено!) за лош администратор. Въпреки това (или може-би тъкмо поради това!) Институтът се наложи като уникално наше изследователско учреждение. През 1980 г. Румен Цанев даде интервю на кореспондент на руското научно списание „Химия и жизнь”, в което той почти с гордост заяви: „… Макар и да началствам вече повече от 15 години, аз съм лош администратор… Бих се отказал от директорството без всякакви колебания, ако би трябвало заради това да изоставя научната работа”.

Като колега и добър познат на Румен съм съпътствал активно живота му в качеството му на директор и учен и мога да потвърдя, че той успяваше да съчетае учения, администратора и още много други качества, за които ще стане дума след малко.

Румен Цанев остави богато научно наследство като биохимик и молекулярен биолог. Той има важни приноси върху теоретични, експериментални и методични аспекти на химията и биохимията на нуклеиновите киселини, структурата и функцията на хроматина и генната експресия. Заедно с нашия изтъкнат математик акад. Благовест Сендов той разработи математичен модел на регулаторните механизми на клетъчния растеж и диференцировка. На този модел те посветиха няколко публикации, които получиха международно признание. Румен Цанев остави няколки забележителни монографии, написани самостоятелно или в съавторство. С проф. Георги Марков те написаха „Биохимия на клетъчното делене” (1964), „Репликация на хроматина” (1982) и други. Научните публикации на Р. Цанев са и до сега едни от най-цитираните български  трудове.

Румен Цанев допринесе за развитието на българската наука по различни начини. Мои колеги и аз самият винаги сме изтъквали, че той въведе, като един от първите в нашата Академия ръководители, високи и твърди критерии при атестирането на учените. Той отстояваше необходимостта научните трудове да се публикуват предимно в най-авторитетни международни и чуждестранни специализирани списания. Той беше противник на публикуването на нашите биохимични статии във второстепенни и третостепенни български списания, които, ако въобще се цитират, то са практически непознати на колегите в чужбина. Беше и си остана противник на издаването на нашенски „Известия” на институтите или на „Годишници” на наши висши училища. Мисля, че той беше единственият ръководител на научен институт в БАН, който тъкмо поради тези причини прекрати издаването на „Известия” на Института по молекулярна биология.

Нашата културна общественост, дори и в научните среди познаваха Румен Цанев почти само като биохимик и молекулярен биолог – изследовател и университетски преподавател, организатор на науката и член на научни комисии и комитети. Малцина знаеха, че той беше поел „генетичния товар” на своите родители – литератори. Още от млади години, въпреки подчертаното увлечение ком природните науки, той започва да превежда поезия, съчинява забавни стихове за децата си, кото някои от тях са дори публикувани, макар и под псевдоним. Румен Цанев прави сполучлив превод на две непреведини до него поеми на Владимир Маяковски (пак под псевдоним). До края на живота си Цанев продължава да съчинява стихове. Не е изненадващо, че тематиката на неговото поетично творчество се вплита с природните науки и философските въпроси, които те носят със себе си. На тази страна от творчеството на Румен Цанев бяхме посветили няколко страници от нашето списание „Природа” през 1995 година. Там молекулярният биолог Румен Цанев публикува цикъл от стихотворения под надслов „Вселена”.

Изкушавам се да цитирам извадки от две негови стихотворения от този цикъл.

В „Двойната спирала” той  пише”:

      „Природата луда, както си играла,

       Взела, че изплела двойната спирала!

      Две сплетени нишки с водородни връзки

      Във себе си скрили проекти най-дръзки,

      Проекти велики, проекти безумни,

      Създали в миг бацилите чумни

      Или пък родили в някой миг върховен

      Мозъка на Айнщайн, слуха на Бетховен!”

А от стихотворението „Азът” бих цитирал следната извадка:

       „Природата знаем как е сгрешила.

       Във творрчески буен екстаз

       Тя маймуна щастлива със разум дарила

       И събудила в нея непонятното АЗ.

       …

       Азът събуди жажда за власт –

       „Природо, подчини се на мен!

       Отстъпвай, Природо, пред моето АЗ!

       Всеки ден! Всеки ден! Всеки ден!”

       Страшен двубой, двубой на титани!

       Как ще завърши накрая той?

       Кой ще загине? Кой ще остане?

       Хора! Ах, спрете този двубой!”

 Ще добавя, че и в непоетична форма Румен Цанев иронизираше онези, които бяха убедени, че човекът лесно и окончателно ще победи природата.

 Не съм сигурен, дали стихотворчеството на Румен Цанев ни дава правото да го наречем поет. За това биха могли професионално да се изкажат сведущи хора. Това обаче, което според мен придава особен колорит  на творчеството му като литератор е неговият превод на великото произведение на Волфганг фон Гьоте „Фауст”. Впечатляващ е и Предговора на Р. Цанев към превода на  трагедията, в който той споделя мисли, които биха могли да се родят само в главата на поет и учен-природоизпитател. На заниманията си с превода на гениалното произведение на големия ваймарец Румен Цанев посвещава над тридесет години. Аз имах привилегията да бъда свидетел в някаква степен на встрастеното занимание на Румен с този интелектуален и емоционален проект. Той посегна към превода на трагедията с пълно основание, тъй като  Волфганг фон Гьоте хармонично съчетава поета и природоизпитателя, литератора и учения, философа и прагматика. Впрочем, ще видим, че Р. Цанев дълбоко съзнава уникалното единство в личността на Гьоте на поета и на учения.

 Румен Цанев пише: „Идеята за желанието на човека да си възвърне младостта, да добие мощ и слава, като сключи договор със Злия дух – дявола, идва от древни времена… Единствено геният на поета и природоизпитателя Гьоте успява да създаде на тази тема едно безсмъртно творение, съхранено от времето за поколенията, за да бъде четено докато има човечество… Тази трагедия е проникната от философските възгледи на Гьоте-учения и е написана с вдъхновението на Гьоте-поета” (курсивът, Е. Г.).

 Работата върху Предговора на превода на „Фауст” дава повод на Р. Цанев да сподели мисли за движещите сили, за темперамента и стремежите на една творческа личност: „Поетът-учен чувства и нуждата от стимули за творчество, убеден е, че човек, за да твори, трябва да бъде непрекъснато неспокоен, да има в себе си един демон, който да го прави винаги недоволен и да го подтиква към действия”. Цанев пише: „Човек творец е, ако не почива”, казва Фауст. Затова още в началото Господ решава:

       Човек загубва лесно своето дерзание

       И склонен е покой да търси сам.

       Затуй аз демона за спътник ще му дам

       Да буди в него за дела желание”.

 Ученият Цанев използва Предговора си към превода на „Фауст” да сподели съгласието си с учения-поет Гьоте за това, че с наука могат да се занимават различен по своя талант,  темперамент и характер изследователи. „На учения с възвишен дух и мечти за нови пътища на познание, олицетворен от Фауст, е противопоставен сухият учен-педант с ограничено въображение. Това е помощникът на Фауст – Вагнер. На великолепния монолог на Фауст, където той издига като символ повика:

       О, дайте ми крила да литна от земята

       След слънцето поел, да бъда там докрай!,

Вагнер отговаря сухо, без да разбере смисъла на тези думи:

       И аз от тежки часове съм страдал,

       Но и в пориви таквиз не съм изпадал.

Така са очертани двата типа учени – ученият с творческа фантазия, който обича смелите хипотези и стимулира нови търсения, дори когато не е прав, и сухият учен педант, който се придържа само към фактите и не обича хипотезите. И двата типа учени са нужни за науката.” (подчертано от Е.Г.).

 Струва си да отбележим становището на Румен Цанев за  ползата от двата вида учени. Не си спомням приживе той да е споделял – официално или не – подобна мисъл. Сигурно позицията му на ръководител го е въздържала от гласно мнение, но с цялата си дейност в това му качество той е показвал стремежа да се заобикаля с истински творчески личности, а не с Вагнеровци.