КЪМ НАУЧНАТА ИСТИНА, в. „Народна култура“, май 1978 г.

ГЛЕДИЩА

ПЪТЯТ КЪМ НАУЧНАТА ИСТИНА

Чл.-кор. на БАН Румен Цанев

Считам за правилно да се поставят на разискване едновременно въпросът за научната критика и въпросът за морала на учения. Тава са две страни на едно органично цяло — обликът на научния работник. Научната критика зависи от атмосферата, а атмосферата в един научен колектив се създава от хората, от техния морален облик. Затова бих се спрял най-напред на това, как си представям облика на учения.

Качествата на творците е областта на науката могат да се разделят на две категории: от областта на интелектуалната сфера и от областта на морално-психологичната сфера. Първата категория качества, които обхващат висок интелект и дори талант, са необходими за един научен работник. Не винаги обаче се дооценява, Че тези качества, както казват математиците, са необходими, но не са достатъчни за успешна творческа работа.

Допълнителните интелектуални и морално-психологически качества, които правят условието за научна работа да бъде и достатъчно, представляват особен интерес. Кои са те? Трудно е да се каже кое от тях трябва да се изтъкне на първо място, затова ще го посоча, без редът им да означава някакъв приоритет.

Най-напред ще се спра на необходимостта ученият да притежава научна фантазия. Не може да твори и да открива нови закономерности човек, който няма въображение, не може да си представи съществуването на явления и неща, за които днес не знаем  Ученият трябва да може да фантазира. Да има смелостта да изказва нови хипотези дори с риска да изглежда смешен в очите на другите. При една анкета съветският физик, лауреат на Нобелова награда Александър Прохоров казва: „Главното, което смятам задължително за хората, включени в някакъв творчески…. е да не се боят от изпреварването, от въображението, да не се боят да говорят дори и за най-спорните неща, които в дадения исторически момент могат да изглеждат непостижими или мечти.“  Той напомня една случка, пословична в историята на физиката. Когато попитали Нилс Бор в какво се крие тайната на неговата школа, той отговорил: „Ние не се побояхме да изглеждаме смешни.“

Тук изниква един деликатен проблем — да се разграничи творческото въображение от неграмотността. В повечето случаи това е лесно, но при всяко положение изниква необходимостта от свободни творчески дискусии. Искам да подчертая, че в БАН не се организират достатъчно научни дискусии. В тази насока имаше хубави инициативи от страна на редакцията на „Списанието на БАН“ и от страна на ръководството на Единния център по биология, които започнаха да организират дискусии около кръгла та маса.

Второто допълнително условие е огромното трудолюбие, което трябва да притежава научният работник. Редица известни учени посочват, че ученият трябва да работи 60-70 часа седмично, „дори когато го боли глава“. Пословични са думите на Павлов, че ако ученият има два живота, и те не биха му стигнали. За известните хора на науката се знае, че са били обхващани от творческо вдъхновение, където и да се намират. Когато запитали Нютон как е извършил големите си от крития, той отговорил: „Непрекъснато мислех и стигнах до тях.“ А Поанкаре решил едно уравнение на улицата в момента, когато се качвал в автобуса.

Не е нужно да давам повече примери. Ако вечер минем покрай институтите на БАН ще ва ще видим колко малко прозорци светят. Каква е връзката на този  факт с разискваните проблеми? Много научни работници си представят, че с малко усилия могат да правят публикации.  Получават се слаби работи, които излишно затрупват литературата Това е вече на научен морал. Сериозното отношение към научния труд, създаването на трудови навиди у младите научни работници трябва да бъде една от основните грижи на ръководствата на институтите. На много места съществува формално отношение към труда на научния работник. То се свежда до изискването той да се разписва точно а определени часове, нещо което смятам, че сама отклонява усилията в нежелателна насока

Трето условие, което играе  също решителна роля, е упоритост в научното дирене.  Известна истина е, че успехът не два веднага. Откриването на нови истини е свързано с преодоляването понякога на огромни трудности. Необходима е силна воля и упоритост, за да не се отчайва човек, когато има неуспехи. Друг съветски физик, пак Нобелов лауреат, Павел Черенков не случайно казва, че ученият трябва да притежава „неизчерпателна способност да понася несполуките“. Това е особено важно за начинаещите научни работни. Те често пъти смятат, че с първия опит ще направят откритие или поне публикация, отчайват се, ако опитите им не стават, както искат, почват да гледат с недоверие на ръководителите  си и търсят вината в другите.

И последното условие е култът към научната истина. Това пред полага голяма честност, самокритичност, търпимост към критика към колегите и доблест да приемеш грешките си. Истинският учен сам търси критиката и много често е недоволен от си, от това, което е направил. Той приема критичните обсъждания не само като нещо естествено, но и като абсолютно необходимо, за достигане до научната истина. Той търси сътрудници, които да спорят с него. Не си спомням, кой от големите физици беше казал: „Аз търся сътрудници, които да не са съгласни с мене.“

А когато деветнадесетгодишният Хайзенберг критикува известния вече Нилс Бор на една от неговите лекции, Бор след лекцията си сам го потърсва, за да се за познае с него, а след време го взема и на работа при себе си. Нека сравним подобно поведение — а такива примери в историята на науката има много — с постъпките на някой наши научни работници — ръководители, чиято политика е да не вземат при себе си и да не задържат хора, които ги критикуват. Такива научни ръководители само ясно показват, че не притежават едно важно и необходимо качество на истинския учен.

Всички тези морално-психологически качества са необходими за създаването на онази атмосфера (или както се казва микро климат), в която един колектив трябва творчески да търси научната истина.

Редица от качествата, определящи моралния облик на учения, трябва да се възпитават още от ученическата скамейка, в университета и в институтите. Възпитаването не може да стане само с докладите на събрания и изработването на морален кодекс.

Най-добър е личният пример на ръководните научни работници, ежедневната възпитателна работа на партийните организации, всеобщата непримиримост към нарушенията на моралните изисквания независимо от поста, който заема научният работник.