Инвентаризация на ценностите: в. „Прогрес“ 90, бр.39, 16-22, октомври 1990 г.
ИНВЕНТАРИЗАЦИЯ НА ЦЕННОСТИТЕ
Академик Румен Цанев е роден през 1922 г. в София. Завършил е медицина. Преди повече от 30 години е основал Института по молекулярна биология към БАН. Неговите научни приноси са в една от най-модерните области – структурата на генетичния апарат. Има повече от 180 научни труда, по-голямата част от тях публикувани в международни списания, между които: „Нейчър“, „Джърнъл ъв молекюрьр байълоджии и др. Съавтор е на книги, издавани в САЩ, Канада, Западна Европа. Той е член на Европейската академия на науките със седалище в Лондон, чуждестранен член на Чехословашката академия на науките и на други европейски и световни научни общности. Акад. Румен Цанев притежава и 7 авторски свидетелства за оригинални приложни разработки.
Със световно признатия учен акад. Румен Цанев разговаряме за днешните проблеми на българската наука:
- Създаването на комисия по науката към Народното събрание не търпи отлагане
- Само безкомпромисната селекция ще отстрани „сенчестите места“ в науката
- От „Нейчър“ до „Доклади на БАН“ – една бездна разстояние
– Акад. Цанев, в състоянието на българската наука се забелязват тревожни симптоми. Не става дума само за емиграцията, а за окаяното положение на цели институти. Липсват средства, съществуването им е под въпрос, а песимизмът сред научните работници доминира…
Състоянието на науката е в резултат на системата, която ни закара на дъното. Но съдбата на науката е съдба и за България. Според статистиката на ЮНЕСКО за последните години нашата страна е на ВТОРО МЯСТО В СВЕТА по брой на научни работници и инженери, съпоставени с броя на населението. Изпреварваше ни само ГДР, а ние сме далеч преди много развити страни. Този факт, сравнен с равнището на социално-икономическото ни развитие, показва, че у нас не се е гледало сериозно на подбора на хора за наука. Известно е, че номенклатурата смяташе науката за удобна сянка на свои протежета. Средствата за научна дейност се разпределяха субективно, самоволно и късогледо се създаваха най-различни научни звена. Даваха се много пари, които бяха разпилявани и компрометираха науката в очите на обществото. Моето категорично убеждение е, че само много силни страни могат да развиват научни изследвания на широк фронт. Малките държави подкрепят областите, където имат някакви постижения, силни учени или школи.
– Очевидно е, че нашата наука се нуждае от дълбоко преустройство, как го виждате вие?
Съвсем грубо казано, трябва да направим една инвентаризация, една оценка на научните институти и кадрите. Но тази оценка трябва да бъде ОБЕКТИВНА, а не по разни довчерашни „показатели“ . Необходимо е да се оголи рейтингът на всеки отделен институт. В Българската академия на науките сме се заели да разработим безмилостни критерии, които да се доближават до световните, например публикации, цитирани в чужди списания, в какви списания е публикацията. Според световната скала е известно, че една публикация в „Нейчър“ носи за съответния учен 15 точки, а сто публикации в докладите на БАН носят 13 точки. По тази скала поне половината от нашите титулувани светила ще трябва да си отидат от науката. Освен публикациите трябва да се вземат предвид и авторските свидетелства, патентите, внедряванията. За отделните клонове на науката вероятно ще има разлика в критериите, породена от тяхната специфика.
Когато възможностите ни са ограничени, трябва да помислим още дали е необходимо дублирането на научни звена – институти с катедри, разделянето на университетската от академичната наука. Според мен предстои огромна работа, за да се намали броят научни работници и институти и да останат онези, които действително са необходими за държавата и тя трябва да отделя за тях от оскъдните си средства.
– На фона на отчайващата беднота и икономически хаос няма ли опасност при разпределяне на средствата българската наука да бъде „прередена“ от по-неотложни проблеми?
Вярно е, че условията у нас стават все по-тежки – няма храна, отоплението е под въпрос, тежат ни външни дългове. Но ако науката бъде замразена за 1-2-3 години, би настъпило катастрофално изоставане, което ще рикошира отново в икономиката ни. Това не бива да се допуска. Но и самите научни звена трябва да проявяват гъвкавост в борбата за оцеляването си. Като временна мярка трябва да се разкриват фирми и производствени звена към тях, да се свързват по-тясно с веригата на производителите.
– Въпреки всичко вероятно много научни работници ще останат без работа. Кой трябва да се погрижи за съдбата им?
Безспорно ще е необходима силна социална подкрепа, но специално научните работници имат възможност за изход. Най-добрите ще отидат временно на Запад и това ще е от полза и за тях, и за страната. Друга част може да се насочи към производствените предприятия, а защо не и към учителски професии – там те биха били извънредно полезни с подготовката си. Трета част ще остане в институтите, но трябва да се осигурят що-годе творчески условия за работа и това ще е задача на държавата.
Аз мисля, че е крайно време да се изгради комисия по науката към Народното събрание. В нея трябва да участвуват не само учени, но и общественици, представители на ФНТД и Съюза на учените. !
– Споменахте, че най-талантливите български учени ще могат да се спасят чрез временна емиграция. Вие самият сте светов ноизвестен учен, бихте ли се възползвали от възможност за работа в чужбина?
Аз съм създал този институт и не мога да замина. Пък и нали някои трябва да остане – поне за да пали загаси лампите тук? А и за да знаят заминалите, че каквото и да се случи, един учен в България ще мисли за тях и ще ги очаква…